понеделник, 8 август 2016 г.

Велико Търново. Продължението.

Едно споделено преживяване и едно вълнуващо приключение за което ми се иска да ви разкажа малко повече. На шести август се проведе първият организиран кръжок (ще използвам българския еквивалент на workshop), който имах удоволствието да водя. Събрахме се шест души и със стопанката, та общо седем момичета. Малка, компактна и ентусиазирана група.
От както се помня имам някаква странна потребност да давам от себе си. Да давам в най-различни аспекти, но най-вече да провокирам хората да се замислят над живота. Аз разбира се не съм някоя светица, но съвсем откровено ви пиша че от мъничка живея с една особена и понякога плашеща ме мисъл – знам че съм тук на този свят с мисия да променям. Никога не съм знаела как точно би се случило това. Факт е обаче, че минавам като ураган понякога през живота на някой човек оставяйки следи, които ако някой не успее да разгадае веднага, то след време осъзнава ползата в живота си от моята поява. Аз съм от онези хора, които ако надушат лицемерие, фалш, омраза или пък злоба бягат и не се връщат повече. Затова и често се случва някои познанства просто да бъдат преустановени.
През последните години нещата някак постепенно се завъртат и намирам все повече възможности да се чувствам истински полезна на някого. А това ме мотивира, вдъхновява и среща с нови и различни хора. Отплеснах се. Та именно тази споделена мисъл и честите подкани на много от вас, почитателите на БинаБанБина, ме накараха да се замисля и престраша. Точно в период на тези мисли дойде и поканата от Роси и Петър от МАКАК КОНАК. Да си призная нямаше шанс да откажа. Прекрасно място, малка група или просто чудесна възможност да опитам. И така, ето на случи се чудото. Резултатът - емоционален заряд, който не може да бъде описан с думи. Ех, това пламъче на щастието, което се случва да видя в такива моменти е просто безценно. Момичетата, които се включиха определено си тръгнаха щастливи и с едни сияещи очи. А моето сърце беше пълно и емоцията споделена. Дари, Теди, Йони, Вероника, Ина, Роси.....благодаря ви!
Освен прекрасния съботен ден и новите познанства бях заедно с Алекс и Тони. Споделихме тази емоция заедно. И тъй като няма случайни неща ни се случи още нещо и то прекрасно. Преди шест години може би бях участвала в един workshop в град Лил, Франция посветен на рециклирането. По това време учех урбанизъм в УАСГ. Та точно там се запознах и с Оливие. Един прекрасен човек, който успя да направи престоя ми там различен и приятен. За който моя смешен английски не беше проблем, ами напротив повод да ми помогне да се адаптирам по-лесно. Всъщност ние с него така се случи че бяхме от една група. След като се прибрах тук в България получих признавам си най-най-сантименталния подарък, който някога съм получавала (и тук без да ми се сърдят близките). Оливие ми беше направил портрет с водни бои на едно малко листче с формат на картичка. Мили хора, не знам, но този човек така ме трогна, че в сърцето ми той има почетно местенце. И така след това той дойде с още няколко франсета тук по програма на Еразъм. Виждахме се тук там съвсем приятелски и ей нааааа след почти шест години той решил да додйе в България с неговата приятелка, да ми пише че иска да се видим и точно пък на пети и шести август да се окаже във Велико Търново. Е ако това не е зашеметяващо неслучайно, то здраве му кажи. Ами и това ми се случи там! Една от моите торбалеtta нямаше как да не бъде подарена и да пътува с тях по света и у нас.

Престоят ни в Макак-а беше приятен. Две от момичетата бяха отседнали семейно и успяхме да се видим допълнително с тях. А за разкош там беше и Пламена – мъниче, буболече на почти шест месеца, което освен с нежност сияеше и със усмивките си.
И защото така явно е трябвало да бъде, то пътуването ни беше истински споделено. На отиване се оказа, че приятели търсеха превоз до града и се оказахме в приятна компания - Стефчо и Вики ни бяха спътници. А пък на връщане си качихме един стопаджия Юли и отново споделихме това пътуване.
Когато е хубаво е много хубаво! Благодарна съм че ми се случи това и то събрано в по-малко от три дни. До нови срещи, добри хора!


събота, 16 юли 2016 г.

Велико Търново / едно приключение в градът на болярите

Вълшебни дни, приятели. Едни такива необикновени дни имах аз, които успях да споделя с толкова много хора. Харесвам този град и още повече къщата на Роси и Петър.
Преди години, може би около шест с Роси - стопанката на Макак Конак (местенцето където отседнахме) се срещнахме на хенд мейд събитието “Воден фест” в което и двете участвахме. Така от дума на дума някак имаше какво да си бърборим . Разменихме фейсбук профили и така продължи нашето виртуално познанство. След време (честно не помня как се случи) аз, Тони и Алекс посетихме за първи път местенцето, което те с Петър бяха създали в с. Леденик. Макак Конак ни впечатли, а стопаните му оставиха следи в нашите души. И макар да не сме приятелки с Роси (от онези, които се виждат, пият кафе и прочее), то това докосване беше особено приятно. Помня също, че толкова много ни хареса при тях, че не стигнахме дори до Търново. За тези неща не мога да пиша, но повярвайте ми магията която има там е особена. Защото това не е от онези анонимни места в които просто отсядаш. Това е истински дом, а стопаните му увлекателни събеседници, прекрасни хора и кулинарни вълшебници (Роси). Само по себе си с. Ледник също е чудно местенце , което е събрало художници, музиканти или въобще артистични хора и се е оформила една мини общност. Сигурна съм, че ако посетите Макак-а ще разберете какви ви ги приказвам аз.
За него мога още да ви разказвам, но няма да ми стигне този час, който съм си определила за писане. Затова продължавам напред.
Какво ме накара да отида там отново? Това лято (и не само това) ще пропуснем може би морето и се наложи да си скалъпя нещо като резервен план за мини почивки. И така реших, че ще почивам за малко точно там придружена с Алекс. Истината е че в този момент сметнах за най-удачно да разделим семейството на две за да бъде почивката поне на половина пълноценна. След резервацията и уточняване на датите му хрумна, че бих могла да си направя една фен среща с почитателите от града. И така нашето пътуване се превърна в истинско приключение с мисия.
Потеглихме с най-големите усмивки, които имахме заедно с Алекс в сряда. Натъпкахме малко колата, взехме колелото , каската, един пояс……и на удобно място сложих банските и джапанките. Защото ние знаехме че в селото има басейн. Мисълта че ще отиде на басейн крепеше Алекс през целия три и половина часов път. Голямо мрънкало е той както знаеше, но издържа да се вози дълго. Грешка няма! Виж ако Матеа беше с нас освен капки пот щяхме всички и с главоболие да стигне от викане.
И така пристигнахме доста уморени, но басейнът беше като мираж в пустинята. Алекс беше толкова нетърпелив че съблече дрехите до колата и нахлузи толкова бързо банския. Моето дете обикновено се облича като костенуркааа. И така цопване и кеф. Водна бомба. Викане. Пак. И кеф! Аз пропуснах цопкането и реших да хапна докато той гладен се забавлява. Поръчах картофки, кюфте (стандартно) и една палачинка. Бяха ужасни, ама карай….нали сме на почивка. Признавам, че нямам идея какво да поръчвам и често като пътуваме все гадни неща поглъщаме. В такива моменти си казвам, че сандвичите от Макдоналдс са в пъти по-добра алтернатива. Поне е чисто там където ги правят и има някакъв контрол. Щото тея кюфтета бяхаааа ужасни! И бланшираните картофи също!
След половин часови молби накрая успяхме да потеглим и да се настаним. Посрещна ни миризма на топла баничкаааа и усмивките на Роси. И Петър беше там, разбира се. Прекрасно семейство! И добро! Защото добротата се среща рядко и затова натъртвам на тази дума. Разтоварихме се и се насладихме на сладки раздумки. Привечер се разходихме покрай реката, хвърляхме камъчета, срещнахме се с патета, кокошки и гъсочета . Беше топло и капките се стичаха докато не залезе слънцето. Но в Макак-а е рай, вътре е прохладно и уютно. Отново раздумки, малко игра на таблет и лека нощ от нас.
Беше топла нощ и към четири и чичо Петльо някъде от съседен двор ме събуди. Заспах и може би към шест и малкото петле до мен изкукуригаааа “мамо, хайде да ставаме”. Това дете няма мярка и изобщо не се сеща, че аз съм на почивка и бих искала да поспя. Към осем вече бяхме закусили и готови да потегляме към града. Нямах фиксирана програма и решавах на момента. И така към осем и половина вече се разхождахме по ул. “Гурко”. Целта ни беше Царевец! Успяхме да изкачим баирчето с хленчене, разбира се. Но и тук имаше уловка и мисъл. Този път за сладолед, който Алекс получи точно преди да влезем . Сигурно някой тук ще се хили, ама децата са така…..поне нашето. Следващия път ще взема бонбонки и ще ги хвърлям по пътя (този трик работи безотказно и е тестван от баща му). Иначе нашето дете не яде “боклуци” , както ги наричаме. Колкото и да не искам обаче те са рядка примамка на моето безсилие като майка в различни ситуации.
И така. Царевец! Прекрасен както винаги! Харесвам много това място, но топлината толкова рано този път не позволи да го обиколя както друг път. Разходихме се малко, направихме си снимки . Нали трябва да има документирана емоция, момент. Един скакалец ни срещна и отделихме мисля повече време да разглеждаме него отколкото самата крепост. И все пак успяхме да стигнем до една наблюдателна кула, да се покатерим и наистина да си кажем “уаууууу”. Признавам ви честно, че се почувствах като рицар. Тръгнахме след този наистина кратък оглед, купихме си една монета от един автомат за спомен и потеглихме на обратно. Ауууу, беше ужасно топло, а часът може би девет и половина. Видяхме музей! Ха, нещо ново, което не бях виждала. Хоп и без да мислим се озовахме вътре, разгледахме, прочетохме и продължихме. Интересно, но нищо кой знае колко впечатляващо. Разходката ни продължи през Самоводската чаршия, където исках да разгледам няколко галерии, но освен мрънкане нищо друго не успях да усетя. Нали ми предстои скоро пак ходене и смятам тогава да направя това. Разходката ни приключи в градския парк, където поседнахме за почивка на сянка за да изпя едно студено кафе и Алекс да помълчи играейки на таблет (за който не спря да мрънка след като изяде сладоледа си за който споменах по-горе).
Пийнахме, после се преместихме в съседен ресторант да обядваме и потеглихме към Леденик за да починем и да се подготвим за срещата с феновете по-късно. Раздумки, дрямка и време за среща . Срещата организирахме по идея на една от вас в нов парк, разположен на един от хълмовете – парк “Света гора”. Ами да ви призная ми се стори чудесно място. Шест часа, а капките не спираха да се стичат. Като начало се запознах с Йони и нейните дечица Дани и Гого. Ясно беше, че на Алекс няма да му е скучно. По-късно към нас се присъединиха и Ели, Лора, Теодора и за малко прелетя Иваничка (поздрави специални за теб). Имаше още няколко желаещи дами, но възпрепятсвани от разни обстоятелства. Та в този тесен кръг мисля си изкарахме чудесно. Поговорихме/поговорих , посмяхме се и така по-късно всеки потегли. Няма да изпадам в подробности, но ще споделя с вас че беше прекрасно да съм част от това. Приятно е да знаеш, че някъде там някой те чака, мисли за теб, чувства те близко….пък макар и да не те познава. Това значи много и за мен е чест! Благодаря ви, момичета че ме карате наистина да се чувствам значима и често специална. Сигурна съм, че поставих основите на едни нови приятелства. А още по-хубавото е, че знам че когато отида в този град ще се сещам точно за тези момичета винаги!
След срещата естествено беше да похапнем някъде с Алекс . По препоръка на две от момичета посетихме место заведение “Бианко”. Ами беше доста вкусничко това което хапнахме и се радвам че ги послушах да отидем там. След това решихме да се разходим, а Алекс да се разтъпче с колелото в градския парк. Там имаше истинско забавление – концерт благотворителен. Звучаха един латино ритми, последвани от рок, гайдииии. С една дума жестоко. Душата ми танцуваше без спир, па макар и Алекс да не спираше на едно място за да мога да раздвижа и аз моето тяло. Половин час блаженство за мен, тичайки след Алекс и колелото му. Но пък тази емоция е безценна.
Вторият ни ден беше пълен, шарен, емоционален и прекрасен. Прибрахме се, Алекс заспа мигом, карането на колело проработи. И аз отново се отдадох на раздумка със стопаните, с които откарах до 24часа. Заспах блажено и рано рано моето рошаво петле ме събуди думайки “Мамо, мамо, нали ми обеща да играя на таблета като стана”. Ауче, мразя го тоя таблет.
Похапнахме, оправихме се, снимах, посмяхме се и потеглихме. Потеглихме , но не на обратно. Чакаше ни кратко приключение преди да си тръгнем . Дала бях обещание да отидем отново до този парк “Света гора” и след това да се цопнем в басейнчето, което е там. Така и направихме. Рано, рано бяхме в парка и Алекс караше колело. Успях да изпробвам няколко пъти въжения трамвай, който са направили там докато Алекс майсторски падаше на меката настилка на трасетата създадени може би за скейт, блейдове….и аз не знам какво точно бяха яки и меки!). Насладихме се на пространството и мрънкалото подсети, че било време за басейн. Хоп след пет минути вече бяхме в комплекса. Прекрасно басейнче и нямаше почти никакви хора. Но пък с какво дете се запознах само, дете от онези които помни човек дълго. Запознах се с един цветен ангел в детско тяло. Името му Александър, лицето му прекрасно, очите му греещи, годините му десет, а душата му добраааа. Ей, посмях се хубаво докато си бъбрихме с него. Сподели ми, че обожавал да прави щуротии . А една от последните му била да опита сладолед за диабетици, който както каза той се оказал вкусен. Прекрасен човек, който честно ви казвам озари определено денят ми. Трябвало е да отидем там и да го срещнем. Неговият разказ започна с това, че имал два пудела, един самует и зайчета. Имали зоомагазин и съм можела да го разгледам в Фб. Така и направих!
Ей, прекрасно дете…….такова с толкова добри очи, които ти казват “ехо, има смисъл….тук сме добрите хора, около теб, не си сам, не се отказвай, има още…”
Похапнахме вкусно беше време да потеглим. Вметвам само че този ресторант беше прекрасен, менюто кратко, но съдържателно.
Пътят ни премина през село или град (не знам) Златна Панега поради катастрофа на главния път. Беше интересно да преминем бавно през това населено място и се разсеем малко от дългия път.
Аз лично се прибрах заредена максимално и с усмихната душа. Алекс както обикновено мрънкайки се качи с молба да гледа детско филмче и туй то. На него в главата му все да иска нещо.
Благодаря на всички, които срещнах по този път…….включително на невероятно готиния сервитьор в ресторант “Света гора”, който ни обслужи с най-ярката усмивка видяна от сервитьор до сега.
Благодаря ви, че бяхте с мислите ми. Леле, мале....писане и оформяне на публикацията със снимки - два часа и петнайсет минути. Лудницааа! Ето защо не пиша толкова често, трябва си времеее.
Биби



сряда, 15 юни 2016 г.

За доброто, за което понякога не остава време

Благодарността е част от дните ми. Благодаря всеки ден безброй пъти за най-различни неща. Благодарна съм, че съм тук и сега и че имам възможност да живея. Ако има нещо към което истински се стремя да науча Алекс и Матеа (докато ги отглеждам), то е те да бъдат благодарни и добри хора.
Аз съм истински откровена (често до болка) и макар с това да провокирам (дразня) мнозина, то аз съм добър човек. И ще ви споделя една тайна – точно заради горното имам прекрасен и СПОДЕЛЕН живот.
Добрите хора, обикновено правят добрините си безплатно и от сърце. И обикновено не помнят колко са или пък кога точно са ги направили. Защото тези добрини са безброй. Преди няколко месеца една съвсем мъничка добрина направих за Али. Точно по онова време една пратка за нея чакаше в еконтски офис и точно по същото време една кофти случка я възпрепятства финансово да си плати поръчаното.
Често ми се случва да живея „на порив“ или пък „в полет“. И още по-често ми се случва да взимам спонтанни решения. Точно това се случи и тогава. Обадих и се, попитах какво се случва, каква е причината и след като тя през сълзи ми разказа ситуацията в която се намира аз на момента предложих да и подаря поръчаното . След увещаване и уговорки, тя най-накрая се склони, казвайки през сълзи че няма думи да опише случващото се.
Търкулнало се времето и хоп онзи ден в еконт се озовах с изненада в ръце от онази същата Али, която ми благодари за човещината. Благодарност към мен поднесена с внимание и отношение. Безценен миг, мили хора! Безценен и истински! От онези, които помним дълго и цъкаме с уста.....
Да бъдеш благодарен не е лесно, но можеш да се научиш!
Благодаря ви, че ви има! Благодаря ви, добри хора че заедно правим дните си по-усмихнати и по-щастливи. Благодаря ви, за малките неща и безценните моменти!
Биби